Семеен портрет. Спомени

Едно утро, едва зазорявайки се, млад човек звъни на вратата на доктор Славчев и вика малко раз вълнувано, но енергично и бодро на появилия се доктор: „Г-н докторе, моля, побързайте, нов човек идва на света!" „Така ли, идвам веднага, г-н Йорданов!" - бързо отговорил докторът. Те се познавали. Този нов човек" съм била аз - пишещата след десетки години тия редове. Струва ми се, че децата растат като гъбки след дъжд - бързо, бързо, за родителите може да не е така, но ето че аз вече съм на 2-3 години. Спомените от ранното ми детство са малко и откъслечни, обаче някои от тях се появяват в съзна нието ми неочаквано като отделни и много ярки картини. ...Беше се спуснал вечерният мрак. Погледнах през широко отворения прозорец към градината на къщата, в която живеехме на улица „Дебър“ и останах смаяна от това, което видях. Дърветата бяха покрити с пухкав бял сняг. Месецът огряваше снежната покривка и чудно благоухание се разнасяше из въздуха. Сепвам се. Боже мой, не може да бъде! Нали сега е пролет! Това са цъфналите плодни дръв чета. Но как е възможно толкова много цвят. Не се забелязваха нито клони, ни листа, само бял цвят, чисто бял като сняг цвят. Как е станало това чудо? През деня не видях такова нещо. Картината беше наистина смайваща. Спомням си, когато родителите ми оставаха след вечеря вкъщи, при топло време, излизахме на балкона и сядахме на въздух и почивка. С упоение вдишвах сладкия въздух, който лек ветрец донасяше от полето, а може би Витоша ни пращаше своя вечерен привет. Миришеше на прясно окосена трева или на различни полски цветя. Чудесен въздух. Дишаш, дишаш и не можеш да се наситиш. Тъмносиньото небе биваше обсипано цялото със звезди. Аз се решавам с някой въпрос да наруша тишината, настъпила след спокоен и откъслечен разговор. Като че ли всички са вглъбени в себе си, в своите мисли. Изглежда, че вечерната тишина и красота създават такова настроение. Дори и аз го чувствувам, въпреки че съм едва на 5 години. И ний със сестра ми сме тихи и кротки, а на мене ми е дори мъчно. Какво е това небе, така безкрайно! Какво крие в себе си? Там ли живеят ангелите? Нерядко в такива вечери се понася песен, плавна, топла като молитва, като че ли ти казва това, което чувствуваш. Големите - родите лите ни и техните приятели, казваха, че това е изключително красив глас, дълбок и мек като кадифе, изразяващ естествено трепетите на душата. Трепетите на душата... Много по-късно разбрах, че този глас бил на бъдещата голяма българска певица Ана Тодорова. Като дете не я познавах, а вече като ученичка и студентка я виждах на сцената. Досега нося в душата си очарованието от нейния необикновено красив и изразителен глас. Певицата ме е смайвала с величествената си Далила от операта „Самсон и Далила", плакала съм с нейната Шарлота от операта „Вертер", вълнувала ме еи като Амнерис от „Аида". Всяка роля, която съм чула и видяла, изпълнена от Ана Тодорова, е оставила дълбоко следа в съзна нието ми.