Драматичното в диалозите на Неофит Бозвели

Все по-често и настойчиво в днешно време ние се връщаме към епохата на Възраждането, тъй като тя разкрива много от неизменното в съдбата и стремежите ни като народ. Двестагодишнината от рождението на един от най-бележитите дейци на тази епоха Неофит Хилендарски Бозвели (1785-1848) е повод отново да потърсим в сегашните ни национално-културни усилия поздрава връзка с духа и заветите на миналото, да се приобщим към спече лените с велики страдания идейни позиции. e И Борбата за своя църква и своя йерархия, подета през 30-те години на XIX в., първият опит да се превъзмогне робството, като се извоюва по легален път духовна автономия на българския народ чрез обединяване на българските области в етническа и културна общност. В тази борба се пробуждат развиват националното самочувствие и гражданското съзнание, откриват се перспективите за културно и политическо развитие. Разбрал необходимостта от коренна реформа на съществуващите дотогава гръцко-български черковни отношения, Неофит Бозвели пръв насочва планомерно действията против фенерската олигархия, която осуетява отначало всеки опит за извоюване на религиозно-културна независимост. Същински предходник на Васил Левски в система тичната пропаганда сред масите, той съзнава потребността от организирано обществено мнение. С идеята си за създаване на българско общество в Цари град като духовно средище на събудената за живот народност Неофит Бозве ли прави първата стъпка в извоюването на потъпканата преди пет века политическа и културна самостойност. Като признато от властта национално предста вителство тази организация трябва да възбуди и канализира негодуванието сре щу чуждата духовна власт и да наложи на турското правителство народната воля. Подчинил всичко на отечествения дълг, Неофит изживява драмата на подранилия апостол на една идея. Той е принуден да преодолява ожесточената съпротива на врагове, силни в икономическата си, религиозната и обществената власт. Той се сблъсква и със социалната незрелост на духовете у нас, с активното противодействие и обскурантизма на консервативните среди в българското общество. Дръзнал да постави кандидатурата си за търновски митрополит, Неофит среща решителния отпор на Патриаршията и долното продажничество на българските делегати от Търново. Смелостта си той ще изкупи с едно четиригодишно заточение в Атон, което ще го разочарова от хората, но не и от народа, не и от делото.