Съчиненията на Александър Пушкин. Статия десета. Борис Годунов

С „Полтава“ и „Борис Годунов" започва съвсем нова епоха в дейността на Пушкин като художник. Макар първата да излезе през 1829 г., а последната в 1831, това не пречи да ги смя таме почти за произведения-връстници, защото „Борис Годунов" бе написан много преди 1831 г. и прочутата сцена между Пимен и Самозванеца бе отпечатана в „Московский вестник" през 1828 г., кратката сцена между Курбски и Самозванеца в „Северные цветы" за 1828, излезли през 1827 г. По отношение на своята художественост „Полтава" се отнася към „Борис Годунов", както стремежът към постижението. Публиката прие „Полтава" по-хладно от пре дишните поеми на Пушкин; „Борис Годунов" бе приет съвсем хладно като доказателство пълния упадък на таланта, съвсем доскоро толкова голям, така много извършил, още така много обещаващ. И тогава, и сега „Борис Годунов" си имаше горещи поклонници; но както тогава, така и сега броят на тези поклонници бе твърде скромен, а броят на порицателите - грамаден. Кои от тях са прави, кои виновни? Едните и другите са еднакво прави и еднакво виновни, защото наистина в нито едно от дотогавашните си произведения Пушкин не бе достигал такава художествена висота и нито в едно не бе показал такива огромни недостатъци, както „Борис Годунов". Тази пиеса беше за него истинска битка за Ватерло, в която той разгъна цялата си широта и дълбочина своя гений и въпреки това претърпя истинско поражение. Трябва да отбележим B B преди всичко, че „Борис Годунов" на Пушкин съвсем не е драма, а по-скоро епична поема в разговорна форма. Действуващите лица, изобщо слабо очертани, говорят непрестанно и на места превъзходно; те обаче не живеят, не действуват. Чувате думи, често изпълнени с голяма поезия, но не виждате ни страсти, ни борба, ни действия. Това е един от първите и главни недостатъци на драмата на Пушкин; но за него поетът няма вина: причината се корени в руската история, от която поетът е заимствувал съдържанието на драмата си. Руската история до Петър Велики се отличава по това от историите на западноевропейските държави, че в нея преобладава чисто епичният, или по-точно квиетичният характер, докато в другите преобладава чисто драматичният характер. До Петър Велики в Русия се е развивало семейственото и родовото начало; но са отсъствували признаци за развитие на личното: а мо же ли да има драма без силно развитие на индивидуалностите и личностите? Какво е съдържа нието на Шекспировите драматични хроники? Борба на личности, които се стремят към власт и си я оспорват взаимно. Това се е срещало и у нас; целият феодален период не е друго, а оже сточена борба за великокняжески и феодални тронове; през периода на Московското царство виждаме редом трима претенденти от такъв характер; но все пак не можем да открием никакво драматично движение. През периода на феодализма един княз свалял друг и завладявал земи те му; сетне, победен от него, отново му отстъпвал владенията, след което повторно ги завладявал; самите владения обаче не претърпявали промени от това: менели се единствено лицата, а ходът и същността оставали непроменени, защото нито едно от новите лица не донасяло с идването си никаква нова идея, никакъв нов принцип. Оттук и обяснението защо народонасе лението на едно или друго княжество, на един или друг град, с еднакво усърдие се е сражавало иза стария княз против новия, и за новия против стария.