Българската драматургия 1944 - 1979 от Юлиан Вучков

Тежка и неблагодарна е задачата, с която се е нагърбил Юлиан Вучков - да синтезира идейно-художествените търсения на съвременната българска драматургия, да очертае глав ните етапи от нейния тридесет и пет годишен път, да анализира нейните тематични, жанрови и стилови търсения, да нарисува запом нящи се портрети на водещите съвременни драматурзи. Такава задача се доближава до намерението да се създаде история на съвременнната ни драматургия - нещо, което никой до днес не е дръзвал да предприеме. Трудностите са очевидни - във врящото гърне на непрекъсващите дискусии сякаш няма място за обективизиращата мисъл, която да синтезира развиващите се динамично и в мига на синтеза процеси. Опасно е да се да ват и оценки, защото съвременникът по есте ствени съображения не може да се отдалечи на достатъчно разстояние от явленията, кои то пряко влияят на естетическите му възгледи. Но Юлиан Вучков е дръзнал и това вече е отправна точка към успеха му в борбата с огромния материал. Едва ли е необходимо да се обосновава необходимостта от книги като тази - някак незаслужено нашата съвременна драматургия оставаше пренебрегната в сравнение с други литературни родове, за чието развитие в наши дни непрекъснато се появяват задълбочени изследвания. А съвре менната социалистическа култура е жизнен младежки организъм, който лакомо абсорбира многообразие от високовитаминозни ски" консултации, за да се синхронизира максимално равномерното развитие на органите му, за да се предпишат стимулиращи сред ства на застрашените от застаряване състав ки. Равноправно звено в този организъм е драматургията, която води борба за идейното израстване на съвременника, за развитието на естетическия му вкус, борба за спечелването на най-масовата аудитория (защото кой в България не обича театъра), за създа ване на истински народно, честно и високохудожествено изкуство. В този смисъл съв ременната театрална критика е длъжник на обществото - на пръсти се броят синтетич ните изследвания, посветени на съвременната драматургия, повечето критици се задоволяват с анализи на конкретни творби, с къде по-сполучливи, къде по-повърхностни портрети на творците-драматурзи, най-често писани по повод на техни годишнини. Юлиан Вучков винаги е бил сред онези театрали, които не спират до конкретното театрално събитие, не се задоволяват с бегло изброяване на плюсовете и минусите на отделните пиеси, а търсят обобщението, принадлежността на единицата към цялото, следят развитието на драматургията с нейните пе риоди на подем и на спадове, търсят комплексните обяснения на успехите и неуспехите, от криват градивното използуване на традицията и новаторския дух на драматурзите ни. Но и сред най-изявените си колеги Вучков се откроява със своеобразието на стила си, с острата полемичност на всичко, което пише. Често пъти, когато чета неговите статии по проблемите на българския театър, си мисля, че ако опита перото си в областта на литехрани" и се нуждае от компетентни лекар- ратурната критика, би могъл да ни покаже 152 как трябва да се воюва за истината, как вред но е да се робува на имена и постове и колко далеч трябва да бъде истинският критик от конюнктурните съображения и извънлитературните спречквания. Вучков дава на мнози на критици урок по страстно, честно посоч ване на проблемите, без да се избягват негативните страни. Още в увода към книгата си той декларира убеждението, че „творческият процес е нещо сложно, че той не се изчерпва с успехите, зщото съдържа неизбежни трудности и несполуки на търсенето, на развитието".