И. А. Бунин и българската литература

Връзките на българската с руската литература през XIX-XX в. имат различен характер, смисъл и форми на проявление. Извън полезрението на литературната ни наука все още остава контактът на наши белетристи с творчеството на Ал. Куприн, И. А. Бунин, Л. Андреев, В. Г. Короленко и др. Знае се, че от началото на века те са на почит сред българската интелигенция и писателските среди, творбите им се превеждат, някои нашумяват, стават модни, влияят върху български автори. Наблюденията и изводите във връзка с тях допълват общата характеристика на отношенията между двете литератури през първите десетилетия на ХХ в. Убедително доказателство е рецепцията на Буниновата проза и поезия у нас. Те се налагат в съзнанието на българския читател, оживяват в творческите търсения на редица наши изтъкнати художници. Първите преведени творби на И. А. Бунин у нас са от самото начало на века - от времето, когато той се оформя като самобитен художник в руската литература и е преодолял подражателските увлечения, несамостоятелността в подлавянето на теми и мотиви в поезията и белетристиката си. Негови стихотворения и разкази се появяват в „Летописи“, „Работнишко дело“, „Българска сбирка" идр. - списания, твърде различни по своя характер и място в литературния ни живот. Първенствуваща роля в това отношение играе редактираното от К. Величков сп. „Летописи“, където намираме първите преводи на Бунин, извършени от младия тогава поет Д. Бояджиев. Трудно е да се уточни от какво е продиктуван интересът на Д. Бояджиев към творчеството на Бунин, трудно е да се изясни благодарение на какво се завързва преписка между тях. Но е факт, че нашият поет отрано се насочва към опознаване на руската литература. Според спомените на брат му още в Пазарджик той чете „множество руски книги и списания, преводна литература, множество годишни течения от илюстрованото списание „Нива“, „усвоява сносно руски я език“, „усьвършенствува писмено и говоримо руски език". И възползувайки се от правата си на уредник на сп. „Летописи“, от толерантността на главния редактор, поетът се налага като първи преводач и популяризатор на творчеството на Бунин в България. Така през 1902 г. публикува разказите „Нова година" и „Свиждане" подписани с псевдонима Ивчов.