Ефрем Каранфилов

Оригинален е творческият лик на литературния критик Ефрем Каранфилов, неговият подход на вдъхновен тълкувател и ценител на литературата. В съвременната ни критика той е един от най-авторитетните автори; погледът му е насочен към съвременността; неговите статии, книги, изследвания привличат вни манието на читателите и вълнуват, обогатяват представите и съзнанието. Още по времето, когато у нас се ширеха догматизмът и схоластиката, когато пример за критическо изложение беше наборът от клиширани фрази, еднотипно очертаващи външните контури на сложните явления, когато в преобладаващите случаи всяка свежа мисъл и всяко чувство в критическите писания се фризираше и изсушаваше до крайни предели, Ефрем Каранфилов започна да пише по съвър шено нов начин - с оглед на личното в темперамента си, с оглед на оригиналната си физиономия на творец и критик. Силно впечатление му прави хубавото в изкуството, то пленява въображението му, то изпъква с първостепенна сила в съзнанието му. Отвращението от пошлото и грозното по-рядко се изявява у него в преки писания, по-често то се очертава косвено чрез отдръпване в сферата на възвишеното и светлото. С анализирането на красотата той сякаш си поставя броня срещу бездушието на отрицателното. Чистите думи и изрази сами непосредствено се раждат в речта му. Дълбоката му обич към красотата ги създава. И въпросът не е само в емоционалния израз, не е само в поетичната фраза, която съперничи на белетристичното изложение. Въпросът съвсем не е пък в повърхностното освежаване на слога, в кокетирането с метафори - нали някои така разбират „есеизма "?... В студиите на Ефрем Каранфилов новаторският подход е в самото мисловно отношение, в самите позиции на автора, в облика му на проникновен интерпретатор. Той вижда образите на героите по нов начин, внимателно анализира психологическите тънкости. Не ни казва неща, познати на всеки, а отваря очите ни за детайли, които сме гледали, но не сме видели. Метафорите, разбира се, не пречат, те също може да се употребяват, стига да не звучат претенциозно и натрапено. В развитието на Каранфилов виждаме, че отначало той вмъкваше повече метафори, а по-късно започна по-пестеливо да си служи с тях, не разточителствува, стреми се към синтезирана изразност, при коя то акцентът пада преди всичко на мисълта и която се постига с външна сдържа ност на фразовите нюанси, с привидно спокойствие и безразличие. Зад текста напира своеобразното чувство на автора. Той не бърза да изрази позицията си, да Демонстрира натрапчиво вълнението си, макар че не си служи и с изкуствени средства, за да го прикрие.