По страниците на литературни списания от ГДР

Задълбочено научно изследване в тази книжка е студията на Роберт Вайман „ХуИз чуждестранния печат не са дадени отнапред, а са резултат на интензивното му въздействие върху природата и обществото. В тази връзка следват да се откроят според Вайман и сходствата, и отликите между различните начини на световъзприемането. Толкова по-наложителна е дожествена проза и световъзприемане. Към възникването и функцията на реализма в Ренесанса. С оглед разработката на проблема реализмът се приема като категория възприемане“. Вайман предлага седем тезиса към дискусията за реализма, в които се засяга кардиналният въпрос за реалното въздействие на литературата и необходимостта да се разглеждат измеренията на литературното отражение на плоскостта на една поширока обществено-функционална взаимовръзка. Като обосновка на методологическия си подход авторът сочи историческата перспектива в ретроспективен план. Следствие от това е разглеждането на поставената задача в три аспекта: към освобождаване от нормативни и формални концепции, навлизане в същинските въпроси на художественото творчество, между които е отноше нието към театралните, драматургичните, прозаичните и лиричните структури, както и формите на посредничество между литература и читателска публика. Правилното и решение, подчертава Вайман, предпоставя една исторически осъзната естетика, както и теория на литературното творчество и неговата рецепция. Тези основни тезиси съдържат плодоносните семена на теорията на реализма - надхвърлят се рамките на строго теоретично-познавателно опредяляне на същия, отбягват се стилово-типологични, формалноестетични критерии, разкриват се възмож ности за самостоятелно, критично усвояване на наследството, надхвърлящи обикновената му функция на представяне и доказване. На базата на историческия преглед на общест веното развитие се отбелязва, че категорията „Възприемане" претърпява изменения по отношение на своя характер, условия на възникване, функции и резултати. В икономически слабо развитите общества индивидът възпроизвежда своята дейност въз основа на една вече съществуваща в реалността даденост, докато с диференцирането на обществените слоеве, с развоя на по-разностранен и свободен начин на живот формите, в които той възпроизвежда своето икономическо, политическо, духовно съществуване, тази историческа конкретизация в Ренесанса, тъй като именно тогава духовната и мате риалната дейност навлизат в ново своеобразно съотношение и взаимодействие, установяват се контактите между теорията и технологията, а това от своя страна отразява всеобхватния характер на новото световъзприемане. Нав лизането на изкуството в реалния живот разширява неговия обект, а обогатява и метода на художественото творчество. Тъкмо в художествената проза идеите, сюжетите, фабулата, т. е. средствата на писателската дейност, не са вече предварително дадени, нито обусловени от принадлежността на твореца към някоя статична общност, а, напротив, той е могъл да избира и създава по относително свободен начин. Тази разлика важи и за читателите в Ренесанса, които не по Дидактически път, а самостоятелно са могли да извлекат смисъла на произведението, т. е. от тях се е изисквало една по-висока сте пен на естетическа дейност или сътрудничество. Вайман изследва отношението между идеята и нейното изображение в Ренесанса, открива непознати дотогава противоречия помежду им, резултат на по-висока степен на еманципация на творческия субект. С освобождаването от предопределеността на социалното съществуване в дадена общност расте и творческият субективизъм на ренесансовия автор в тълкуването на реалните и изобразяваните явления. Задълбочените духовни асоциации и мотиви, връзките, а не единството между идея и образ реализират новите моменти в разказваческото изкуство. Вайман подчертава, че „легитимиращата“ функция е чужда на традициите на реализма, неговите източници и средства поддържат еманципаторското движение в историята. Подобно на диалектическото отношение между идея и образ е и това между случайност и необ ходимост.