Мотивът за смъртта в поезията на П. Р. Славейков

Звучи парадоксално: този силен и жизнен човек цял живот е мислил за смъртта като заз нещо неизбежно, като за изход от тегла и мъки, като край на надежди и красоти. И в радостта, и в любовта, и на върха на щастието смъртта присъствува неизбежно, неизменно, непоправимо. Но веднага трябва да се допълни - П. Р. Славейков не е песимист, не е мистик и в никакъв случай не бива да му приписваме чувства и настроения, характерни както за друг тип личност, така и за друго време. В поезията на Българското възраждане обаче той е първият, който разработва мотива за смъртта - един факт, който сочи категорично новаторската същност на дядо Славейковото творчество. Мотивът за смъртта се среща у П. Р. Славейков в няколко плана. Тя е ту „средство за нагорещяване", ту е показана като тъжен завършек на човешкия живот, ту е повод за философски размисъл върху човека и неговото битие. Важно място заема и разработването на мотива в социално-нравствен и политически план - израз на идейните схващания на Славейков в различни периоди от неговата обществено-политическа дейност. 2 Новият тип душевност, която изрази и утвърди Славейков, не е вече така ненакърнимо цялостна, щом престава да мисли само за живота и труда, щом се вълнува от отвъдното не като „втори живот“, както е в религиозните канони, а като нещо невидимо, неповторимо, непознато и поради това - страшно. Вътрешната нестабилност, съмнението в себе си и в света провокират и мисълта за смъртта. Ала смъртта невинаги е само страшна - често тя е спасение от душевните тегла. По-страшни са любовната разлъка, любовната мъка, несподелената любов. И тогава единственият изход е да се напусне светът, защото в него живее едно същество, което е така хубаво, но и така коварно и безжалостно: