Не мога без вас от Веселин Андреев

Не искам да скрия, че от първия текст на тази книга, посветен на Ботев, написан в патетичен стил, ме лъхна нещо познато, дежурно, като уводна статия, с която почтително се отбелязва една годишнина. Впечатлението се поправи веднага от очерка му „Голямата българска книга" за „Записките" на Захари Стоянов, защото в него се съдържа всичко, което читателят би очаквал от един участник в партизанското движение, от един политически нелегален деец, от един писател. Всичко, което може да се каже за „Записките" като фундаментално-публицистично-художе ствено произведение, е казано с тънко познаване, с литературен афинитет, с респект към личността на Захари Стоянов. Но онова, което прави този текст личен и поради това неповторим, е свързването на творбата, за която говори, с преживяването и. Преживяност - ето кое прави тези есета и спомени явление на литературата. Преживяността, манифестирана в тази книга, и вдъхва достоверност, защото и нейната субективност е също така афиширана, а не скривана зад благовидни предлози, най-малко като претенция за научност на анализа. Чисто литературните анализи са на високо профе сионално ниво, дори имат известно преиму щество пред анализа на хладен критически ум, защото са стоплени от живо, следователно човешко съучастие. Искам да кажа, че и те са преживени. Всеки от нас има своето увлекателно бде ние над страниците на „Записките“ на Захари Стоянов, но бях любопитен и естетически задоволен да почувствувам как Веселин Андреев е съпреживял тази безсмъртна книга, колко интимно е навлязла в неговото духовно битие: „Отдавна съм смятал, че познавам всички богатства на „Записките“. И винаги откривам нови. Всеки може да ги открие за себе си. Ако тук искам да изтъкна някои, то е заради удоволствието да ги преживея пак" (с. 18). Тази интимност на преживените „Записки" започва от дните на неговото собствено, на Веселин Андреев, апостолство: „Като нелегален ремсов организатор в Пирдопско и Новоселско аз вървях с тази 154 книга, макар че можеше и да не я нося - тя беше в мене. Разгръщах я в някоя плевня, в някоя горичка и с удивление откривах колко моето шетане приличаше на неговата мисия в родопските села. Трогателна преданост или гръмки думи и... свиване или предателство - това срещах и аз. Като мисля за онзи, истинския Апостол, чувствувам неудобство да го кажа, но така беше - и нас ни наричаха апостоли" (с. 14). То продължава и в партизанския отряд, защото подбужда усещането за връзка, за приемственост между дейците на Април ското въстание и партизаните, защото поражда чувството за синовна революционна щафета. Коментарът на „Записките“, пречупен през призмата на спомените на участника в партизанското движение, е онова специфично, неповторимо негово качество, което повишава общоестетическата стойност на целия очерк. Разбира се, този коментар е не само на ума, който от историческа дистанция дава преценки за събитията, заключени в „Запис ките“, той е и трепет на сърцето, емоция, съпреживяване. И този коментар следователно се влива в общата преживяност: публи цистът в случая е развълнуван, разтърсен и в такова състояние се прекланя пред революционера и писателя Захари Стоянов. Текстът под заглавие „Живот с Димчо" е може би най-завършената есеистична форма, в която са се разположили удобно и споме нът, и изповедта, и изследването, и литературно-критическият разбор. Това е един от живите портрети на Димчо Дебелянов и в същото време един от най-субективните. Субективен, защото е изпълнен с пристрастие, обикновено чуждо на историческия поглед, с екзалтация, която е всеопрощаваща, с патос ту приглушен, ту избухваш, както е в разказания епизод, когато от него, организирания ремсист, се иска да се откаже от Димчо Дебелянов, дребнобуржоазния поет". Веселин Андреев определя Димчо Дебелянов, след като признава магическата сила на поетичното му слово, не като социален поет, а като „трагедиен“. „Димчо Дебелянов е дълбоко трагедиен поет. Но какъв друг можеше да бъде? Трагично бе времето, трагичен бе животът му. Трагична бе смъртта му. И чудното, и хуба вото е, че въпреки всичко това и въпреки тогавашните литературни веяния той си остана земен поет, в стиховете му влезе жи вотът и твърде малко - отвлеченото" (с.47).