Забравеното и незабравимото у Борис Шивачев

И досега името на този български писател стои в съзнанието на читателя обкръжено с романтичен ореол. По-старите са го позабравили, по-младите знаят малко за него. Но красивият му приключенски живот и развълнуваното му свежо творчество продължават да будят спомена за една малка бляскава звезда на нашия литературен небосклон, угаснала, преди да разгори своя ярък пламенен светлик. Обикновено писателят остава да живее с творческото си дело, чрез своите произведения. Но Шивачев живее не само с книгите си - неговият жизнен път и личната му съдба привличат и до днес интерес и любопитство, вълнуват с драматичните си перипетии, разгарят благородни чувства и страст към големи и смели дела. Кой знае! Може би сега, ако беше оцелял, в солидната си възраст от седем десетилетия писателят щеше да се усмихва снизходително на преживяното, да прелиства своите книги с критичния поглед на големите си кафяви очи, да се радва на признание и слава. И все пак не мога да си представя Шивачев стар, улегнал и самодоволен. Той е от онези личности, които съдбата изстрелва като ракети - да прелетят, да осветят пътя си и да изчезнат. Живот-миг, животсветкавица. Макар жесток и мъчителен, неговият край някакси логично завършва един жизнен цикъл, обречен на трагична развръзка още от своето начало. Така писателят остана в нашето съзнание завинаги млад и завинаги проникнат от онзи „дух свободен, дух за борба“, който още от Ботев та до наши дни разпалва благороден гняв в сърцата и който е най-скъпото ни национално достояние. Роден в Плевен през 1902 г. в семейството на патриотичен офицер, у когото живеят още духът и традициите на Възраждането, малкият Борис следва преселен ческия път на семейството: от Плевен - в Ловеч, от Ловеч - в Ямбол, от Ям бол - отново в Ловеч. Това са години на изпитания за целия български народБалканската и Междусъюзническата война, непосредствено след това - Пър вата световна война. И в тези сурови паметни години будното дете търси истината, живее с болките и грижите на семейството и на народа. В своя „Опит за автобиография", писан вече в зряла възраст, Шивачев изповядва: „По време Балканската война, когато баща ми беше на фронта, страхувах се много да него загубя. Молех се на бога да го запази. Ала моите молитви като че ли не ме успо кояваха. Всеки ден гинеха толкова добри хора. Ако имаше бог, нима той би до пуснал подобно убийство. И ето, аз възнегодувах против него. Моята детска съвест се беше разбунтувала. Аз бях станал безбожник.