Иван Шишманов

Получих писмо от моя състудент и приятел Димо Минев по повод на втората ми книжка Живи като живите“. Приятелско, насърчително писмо. И се унесох в спомени за студентските ми години. И над всички студенти и професори, които изплаваха в паметта ми, все повече се открояваше ярката фигура на Ивана Шишманов. Спомних си неща, които бях почти забравил, в паметта ми се проясниха подробности от облика и поведението на този изключителен български учен. И ме поблазни желанието да ги разкажа. Не вярвам да има човек измежду нашите учители, професори, литератори и други културни дейци, които са слушали лекциите на Шишманова и да не са очаровани от личността, ерудицията и демократизма му. Той се налагаше не само със стройната си изящно облечена подвижна фигура, с енергичния си малко дрезгав глас, с категоричността на своите убеждения и деликатните си обноски. Той се налагаше с цялото си поведение на дълбоко ерудиран учен и предприемчив общественик. По негова инициатива се почва многотомното издаване на български народни умотворения, той - като министър на просветата - изпраща в чужбина много културни дейци да се приобщят с голямата световна култура и да продължат делото на Пенча Славейков. Той беше истински стопанин на българската национална култура, който гореше с високите патриотични пориви на нашето Възраждане. Приятел и почитател на Вазова, той по вазовски обичаше страната си и тази обич дава тон на широката му демократична дейност. Четеше лекциите си в зданието на ул. „Московска“, срещу някогашния царски дворец, сегашна Национална галерия, и в зданието на ул. „Тетевенска“ 1. Четеше по Ренесанса и сравнителна история на литературата. Неговите аудитории винаги биваха препълнени със студенти. Лекциите му идваха да слушат и студенти от другите специалности, които не са задължени за това. Защото беше удоволствие да го слушаш. Той създаваше в аудиторията онази празнична и делова атмосфера, като при извършването на някакъв тържествен акт. Всяка негова лекция беше откритие на нещо ново из многопластовата история и теория на литературата. При това говореше документирано, убедително, енергично. Пред себе си върху катедрата поставяше някакви бележки, към които поглеждаше сегиз-тогиз, но това никак не спъваше емоционалния темп на речта му, нито помътваше очарованието на неговото крас норечие. Сивеещата му сресана настрани коса, късо подстриганите мустаци и бръчките около очите, прикривани от пенснето, придаваха някакво благородство на физиономията му. И струваше ти се, че този човек не е способен да се пошегува. А речта му бе освежавана с постоянни остроумия, които вмъкваше ту като коментарии към литературните факти, които съобщаваше, ту с духовити цитати из самите произведения, за които говореше. Имаше любим израз: „со циален резонанс“. С това подчертаваше, че литературните факти трябва да се обясняват във връзка с обществения живот. И в своите коментарии често съпоставяше миналото с днеш ните литературни, явления и диреше успоредици между тях. Това придаваше особена ак туалност на лекциите му. Правеше ги живи, съвременни. Чрез миналото обясняваше днеш ните явления и на днешните явления диреше корена в миналото.