Недоизказаното от Нина Андонова

Първото представяне на младия критик с книга обикновено носи амбицията да се утвърди той като определена творческа 159 индивидуалност в неща, вече изследвани. Стремежът да се каже нещо ново много често на фактите в е свързан с преоткриването" обобщението, което трябва да предостави творческите възможности на автора в идейнохудожествената оценка на явленията. При всички случаи написаното трябва да даде представа за перспективност във възприе мането на творбата, т. е. за вътрешна сво бода от прочетеното и наученото, която съ държа в себе си чувството за литературния процес и създава в крайна сметка индиви дуалния стил. Въпросите за стила на младия критик, за неговата художествена култура са особено важни в случаите, когато разглежданите творби се превръщат в повод за есенстична изява, когато идейно-съдържател ните белези са обект на емоционални вну шения. Без да правя класификация на видо вете критика и да определям ползата" или вредата" от даден вид, искам да се спра върху книгата етюди на Нина Андонова „Недоизказаното", която дава повод за размисли върху подобен род въпроси като творчески дебют. Първото впечатление е пъ стротата в съдържанието. Авторката показва интерес към различни области на литературната дейност - художествено творчество и критико-изследователски работи, въпроси от литературната история. Фактът, че в малката по обем книжка е събран такъв разнороден материал, говори сам по себе си за известна непретенциозност по отношение на изследователска изчерпателност, за Фрагментарност, неподчинена на единен критерий. От друга страна, това осигурява една по-обективна преценка на възможностите на критичката - доколко те се покриват с представените интереси. Тематично книгата се разделя на три части: 1 - Проблеми на българската поезия, II - Характеристика в портрети на българската кри тика, III - Проблеми на българската и западната драматургия. Етюдите от 1 ч. представят във формата на импресионистич ни скици българските поети Хр. Ясенов, Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов, П. Пенев, Вл. Башев, В. Ханчев под условното название „За безсмъртието". Андо нова обединява творчеството на поети от различни поколения, търсейки нишката на художественото развитие и продължение на комунистическата идея. Поетичните названия на отделните портрети („Звън на падаща капка", "За отнетото щастие да се бориш" Лебедовата песен на поета") са своеобразно указание за предпочетената от авторката форма на писане - есеистична, където обобщението еподчинено на една импресионистично изразена емоционалност. Ако се нарекат етюди, то към тази форма ги прибли жава предимно тяхната „изобразителности, т. е. това, че авторката в повечето случаи разглежда едно стихотворение или определена тема, развита в няколко творби, което трябва да даде една символна представа за 160 личността на поета във връзката борец -меч тател - творец. Проникване в поетичния свят на твореца през конкретната творба, за да се постигне обобщено поетично внуше ние за идейно-философския смисъл на не говото дело като единство на поезия и лична съдба. Естествено поетичното творчество на Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов, което „следва своя създател, както пушката следва боеца" (В. Ханчев), каквито и слабости да притежава, е въздействуващо със своята искреност, чиято гаранция е жи вотът на поета. Очевид но Андонова няма за цел само да изрази възторга си от една такава съдба, а да потърси продължението на определени идейно-художествени ценно. сти в бъдещето, в следващите поколения Този проблем обаче тя търси предимно в идейно-съдържателната същност на художе ственото творчество. И макар че избира един художествен център (а именно отдел но стихотворение или тема), който да обедини литературния анализ с белетристич ния биографичен разказ, не постига монолитност и на места изпада в позната публи цистична патетичност „по повод“ разглежданото творчество. Литературният анализ в случая естествено има биографична функция, т. е. той е ключ към личността на поета и нейните качества, свързани с революцион ната борба. Следователно един такъв подход предполага есеистичен разказ-обобщение на базата на конкретната творба (особено що се отнася за поезията на Хр. Ясенов, Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов). Въпросът е в оригиналността и свежестта на изпъл нението, във възможностите да се излезе от шаблона на писаното досега, от една обща фразеология без литературно-оценъчна стойност. Андонова е предпочела поети с ярка гражданска позиция, с последователност в отстояването на своите идеи, чието ръководно начало еоптимизмът. Търсейки връзката „поет - гражданин", тя иска да постигне обобщено емоционално внушение за силата и смисъла на това творчество. Не може да се отрече, че тя находчиво избира произведения, в които тази връзка се разкрива с нови нюанси - например „Автоскица" на Ат. Манчев. Но тя определя априори своето субективно отношение към съд бата на поетите и често изпада в белетристична екзалтираност (особено в очерците за поетите-антифашисти), където импре сионистичната образност зазвучава наивно: „От всяка капка пролята кръв тя (земята - б. м.) ражда по една легенда, от подвига на смъртта им изковава по една балада, които ветровете разнасят, а птиците повтарят (стр. 17). Или: „И да ти се иска като Крали Марко да засганеш с единия крак на Рила, с другия на Родопа и да викнеш с пълен глас: „Мила родино, ти си земен рай!" (стр. 53).