Раковски, Източният въпрос и българската уния

В края на двадесет и две годишното си царствуване султан Абдул Меджид, двайсет и осмият султан от превземането на Цариград, се е чувствувал в построения от него с източно разточителство дворец Долма бахче не по-добре от последните византийски императори. Неговият баща, прочутият Махмуд II, беше започнал с кърви епохата на либерализация на империята, но вместо да я преобразят и обновят, тези реформи усилиха гниенето във всичките и части, така че наследниците му - Абдул Меджид и Абдул Азис - живееха с предчувствията, страховете и суеверията на последните императори. Само разли ката във вярата и обичаите направи да не се повтори безпомощната молитва на последния византийски император Константин Палеолог в черквата на Влахерна, когато далечният им прадядо от османската династия Мехмед Завоевателя влиза в Константинопол. Защото както някога Византия агонизираше и се стесняваше под напора на дивото племе, така и могъщата в миналото Турска империя сега се свиваше и гърчеше под натиска на всички племена, които я населяваха. Към този натиск отвътре се прибавяше и могъщият натиск на всички европейски сили отвън, които бяха подушили богатата плячка. Всяка империя в края на краищата загива от нещо, загина дори Византия след близо тринадесетвековно съществувание. Но на Турската империя и бе съдено да загине от духа на ХІХ в., породен от Френската революция, от небивалото разцъфтяване на националния и племенен фанатизъм, който зае мястото на разпадащите се религиозни общности, под напора на икономическия, идеен, политически либерализъм и буржоазен демократизъм, срещу който се оказаха слаби всички китайски стени, издигнати от империите. Турската империя загиваше тъкмо от това, което според мъглявия замисъл на нейните реформатори трябваше да я обнови, да я спаси, да я приспособи към духа на времето. Разноплеменните империи като Австро-Унгария и Турция тогава западат, докато движенията на национална основа образуват нови, по-мощни или послаби държави или автономни области, като Германия, Италия, Румъния, Гърция, Сърбия и др. В подобни условия в разлагащите се империи се раждат мрачни и мъдри реакционери като Метерних и Константин Леонтиев. Те се възправят срещу течението, срещу всички, и от никого нечути вещаят смърт и гибел. Те надигат глас срещу „лекомислието", срещу най-широко разпространеното, убе дително за здравия разум гледище, че спасението е съвсем близко, напълно достижимо, достатъчно е само държавните мъже, императорът, сенатът, правителството сами да прегърнат знамето на прогреса, сами да поведат тежката държавна кола към приспособяване и помиряване с духа на времето. Метерних и Леонтиев са разбирали, че за да не се разпадне окончателно един орга25 низъм, престанал да живее естествен, органичен живот, трябва да се замрази, херметически да се изолира. Това единствено може да продължи живота му. „Нашата държава е стара - казваше Метерних - и не може да се впуска в никакви опасни опити." „Замразете Русия, за да не гние!" - казваше Леонтиев. Известно е, че Метерних виждаше единствено спасението на империята в съз даването на пълно политическо и духовно мъртвило в Европа на „Свещения съюз. Тези консервативни утопии, разбира се, не спасиха Австро-Унгария, но във всеки случай продължиха агонията й. Буржоазно-демократическите начала, родени в Англия и Франция, бързо подкопаваха всички стени, които бяха издигани срещу им, те - във вид на стоки, книги, мода, облекло, обичаи, политическа организация, обществено устройство, граждански ред - достигнаха Турция за ужас и изумление на ходжи и дервиши. Към тях се нагаждаха, с тях се съобразяваха дори султаните, те ставаха пример и символ на спасение за обезправената рая. Когато Абдул Азис подаде ръка на една жена, на императрица Евгения, да слезе от лодката, този прост акт на учтивост стана символ за староверите, че светът се е обърнал, че Турция дълбоко е въвлечена в общия европейски водовъртеж.