Завършеност и незавършеност на художественото литературно произведение

В издадения през 1795 г. „Увод към Омир“ („Prolegomena ad Homerum") Фридрих Волф, като отрича единното авторство на „Илиада“, отбелязва, че в този вид поемата е незавършена и че може да бъде продължена с описание на следващите събития от „троянския цикъл“. Сред многото протести и възражения, посрещнали тази идея, особено рязък и категоричен е отпорът на Хегел: „След това... се поставя третият въпрос за единството на завършеността на епическото произведение. Аз вече посочих, че този тезис става много важен, тъй като в последно време започна да се счита допустима представата, че епосът може произволно да се завършва или да продължи да се развива и по-нататък, докогато е угодно. Макар че този възглед се поддържа от здравомислещи учени-изследвачи, напр. Ф. А. Волф, той си остава груб и варварски, тъй като този възглед всъщност се свежда до това да се отрекат на най-добрите епически поеми истинските свойства на художествени произведения" (к. на Хегел). Сто и петдесет години по-късно в изследването си „Произход на романаепопея" А. В. Чичерин 3 твърди, че произведенията, принадлежащи към големите епически видове (напр. „Война и мир" на Толстой), не са завършени и не могат да бъдат завършени, тъй като широкият обхват на художестве ната действителност, големият брой герои, големият брой проблеми