Цветан Стоянов

Настоящите бележки върху най-новия английски роман съвсем не са изчерпателни и имат за цел по-скоро да очертаят някои общи и интересни черти в литературния живот на съвременна Англия. Те се ограничават върху четири-пет произведения на по-млади романисти: ,, Щастливият Джим“ от Кингсли Амис, „Място на върха“ от Джон Брейн, И „Все пак и това е любов“ от Стан Барстоу, „Събота вечер и неделя сутрин" от Алан Силитоу. Всички тези автори принадлежат по дух на едно направление - те са повече или по-малко между така наречените сър дити" или „гневни млади хора" - и ги свързва известна общност в концепциите, пък и дори в изразните им средства. Каквито и недостатъци да имат „сърдитите“, колкото и справедливи атаки да търпят в много пунктове, те все пак успяха да се наложат в английския литературен живот и дори в известен смисъл да заемат командно положение, да му дават тон. С всички уговорки, те си остават и като цялостна линия, като отделни постижения, най-крупното, централно явление в англий ската литература от последните няколко години. От една страна, те много показателни за настроенията и психологическите реакции на младата английска интелигенция, те изразиха определен етап в развитието на нейното мислене; от друга, и критиката и големите тиражи на гореспоменатите романи ги сочат като най-добрите сред цялата останала продукция. Ето защо не би било съвсем произволно един анализ да се ограничи предимно върху тях - той наистина не би осветил целия проблем, но би обхванал центъра на проблема. Разбира се, веднага следва да се напомни още веднъж, че тук не се прави цялостен преглед на вия английски роман и че редица известни на нашия читател романисти като Грахам Грийн, Джеймс Олдридж, Джек Линдсей ват извън техния обсег.

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивлява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна", „гатанка", самата тя също ги употребява: През гатанката накрая мъдростта търси път... Първото впечатление от стиховете й, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Символи или усещания? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесено, че не можеш да му хванеш краищата?