Пиринка Пенкова

Като къс от историята на европейската цивилизация Кирило-Методиевото дело постоянно привлича вниманието на специалисти от различни области към най-важните кни жовни извори за възникването и разпространението на славянската писменост. Тържествено отбелязаната 1100-годишнина от смъртта на Константин-Кирил съвпада с издаването на първите датски преводи, представящи славянските първоучители пред чуждия читател - както през погледа на техни съвременници и по-сетнешни летописци, така и чрез собствените им литературни творби. Книгата, озаглавена „Константин-Кирил и Методий, славянските апостоли", заслуга на професора от Орхуския университет Гунар Сване, съдържа Пространните жития на Константин-Кирил, на Методий и на Климент Охридски, Проглас към евангелието и Слово за правата вяра (за чийто автор тук е посочен Константин-Кирил), фрагментарно засвидетелствуваната анонимна проповед от Клоцовия сборник (с предполагаем създател Методий) и „За буквите" на Черноризец Храбър. Преводът на Кириловото житие е по южнославянската редакция, публикувана от Гривец и Томшич, за Методиевото житие е избран текстът от изданието на Лавров (преиздаден с критични бележки от Гривец и Томшич), а за житието на Климент Охридски проф. Сване се е опрял на най-новото издание на Ал. Милев. Прогласът към евантелието е по изданието на Нахтигал, Слово за правата вяра - по Ю. Трифонов, трактатът на Черноризец Храбър - по фотокопие на сръбско-църковнославянска редакция от XVв., с варианти по изданията на Ягич, Лавров, И. Иванов и К. Куев, а анонимната проповед епо А. Достал. Агиографските текстове са придружени от обширно въведение (30 стр.) и внушителен по своята задълбоченост исторически и литературнокритически коментар (69 стр.), който включва и оригиналните наблюдения на автора върху езика и композицията на запазените в многобройни преписи славянски литературни паметници. Плавният, облекчен от догадки и полемики увод поднася известните исторически сведения за Моравската мисия и съдбата на славянската просвета в Моравия, Панония, България, Русия. Не са приведени множеството спорни становища около старшинството на глаголицата, хронологията и обема на първите преводи и т. н., но изрично се от- белязва, че основата на старославянския литературен език е български диалект, говорен през втората половина на IX в. (стр. 11). Многократно е изтъкната прием ствеността на литературните традиции между 11 Сл. Литературна мисъл, ки. 6 двете старобългарски книжовни огнища, осо бено висока оценка получават преводаческото изкуство на първите славянски кни жовници, замахът и вещината, с които са осъществени началните поетични опити. За датския учен старобългарската литература притежава риторичния и композиционния Финес на най-добрите византийски образци (26 стр.). Може да се възрази срещу тра диционното схващане за консервативността на Охридската школа в езиково отношение - източнобългарските паметници превъзхождат западнобългарските с ред архаични черти, а и съвременните на Климент Охридски писатели в Източна България са били също като него глаголаши, именно на Изток се развиват тенденциите към кръглата глаго лица и оттам прониква на Запад реформатор ската дейност в правописа на глаголическите паметници. Освен доказаните исторически факти в увода намират място и отделни гриж ливо анализирани легендарни сведения: проф. Сване предполага, че връзката между българския владетел и славянската мисия е била възможна още по времето, когато Мето дий е бил епископ в Моравия и Панония (23 стр.), но се съмнява в достоверността на сведенията от Краткото Кирилово житие, Пространното Климентово житие, Успение Кирилово, Солунската легенда и Житието на Наум от XVI в., че апостолските братя преди заминаването за Моравия са развивали просветна дейност сред българите, т. е. сред източните балкански славяни в днешна България и Македония (183 стр.).

Структурният метод в сравнителното ли тературознание, приложен за ново разчитане на многократно анализираните произведения, дава приноси главно в областта на композицията и стила или поправя традиционната представа за междуезиковите контакти, изградена предимно върху интуитивното езиково чувство на литераторите. Внимание единствено към езиковите структури, изводи, независими от екстралингвистическите фактори - това са последователно критику ваните недъзи на литературния структурализъм: малко са изследванията, които све ряват данните от езиковия анализ на една творба с изразните средства на цяла литературна генерация или представят композицията и стила в диахроничен план, успоредно с развитието на художествените Идеи. Дисертацията на датската славистка Ерика Кнусен „Гоголевото влияние върху Караве дов, Вазов и Сремац" защитена през юни т. г. в Орхуския университет, е оформена върху постигнатото равновесие между струк турно-типологическия и литературно-историческия метод. В уводната част са подбрани документи за ранната популярност на Гогол сред южните славяни и за отношението на балканските писатели към него; съпоставени са основните идеи от научната литература по въпроса. Авторката се заема да опише Моделите - сюжетни, стилни, езикови, - чиято поява с определена честота дава основание да се говори за използуване на „Гоголевия хумористичен похват" или за метод на Гоголевия хумор" (според Кнусен понятията метод и хумор не са достатъчни индикатори за определяне на художественото влияние и в известни случаи забулват съще ствени различия между писателите). Творчеството на четиримата сатирици е изучено в нееднаква степен, търсейки общи критерии за сравнение, дисертантката избира за изхо ден обект

Идеологическата полем ка в кла сическата старобългарска литература е представена от три антиеретически текста, чието възникване и разпространение на славянска почва в много отношения е парадоксално. Превеждането на „Словата срещу арианите“ ( в 906 г. от Константин Преславски) и на философския диалог „За самовластието" (през X в. от неизвестен книжовник) се обяснява по-скоро с почетното място на Атанасий Александрийски и на Методий Олимпийски в официалната византийска литература, отколкото с всекидневна нужда от отвле чено философско четиво. Напротив, самобитното българско съчинение на През витер Козма, актуално и достъпно напи сано, е застъпено слабо от балканската преписваческа традиция, а тъкмо на руска почва бива многократно размножавано, цитирано и подражавано, особено през XV-XVI в. Ценността на Презвитеровия текст като исторически първоизвор за социалния и догматичния аспект на богомилството е предизвикала и неговия найнов превод - на датски - в книгата на проф. Г. Сване „Трактатът на Козма Презвитер срещу българските еретици (богомилите)"; съдържанието включва, още писмот о на Теофилакт до цар Петър литературноисторически увод и текстов коментар. За основа на превода е избран издаденият от Попруженко Волоколамски текст (1494) а за корективи - фрагменти от руска и сръбска редакция (XII-XIII в.). Номерацията на главите съответствува на Ваяновия превод, 2 указани са всички цитати и успоредни изрази от Библията, псалтира, приписваните на Златоуст проповеди „За фалшивите пророци“ и флорилегия „Измарагд“. В познатия ни вид цялата Беседа е оприличена от датския учен на трилогия върху темата „Брожения в българското общество през втората половина на Х в.". Към известната теза на компилативния характер на съчинението са добавени нови наблюдения над литературната структура. Сване допуска, че първите две части (глави 1-XXVI), които имат собствен 1 G. Svane. Kozma Presbyterens traktat mod de bulgarske kættere (Bogomilerne), Udg. af Selskabet til historiske kildeskrifters oversættelse. Munksgård, 1971. Проф. Сване представи вече на широката публика и Панонските легенди, и реториката на Констанити Преславски. 2 H.-Ch. Puech, A. Vaillant. Le Traité contre les Bogomiles de Cos mas le prétre. Imprimerie nationale. Paris, 1945. с. 53-128. 174 увод и епилог, са писани по времето, когато Козма е бил обикновен презвитер, а третият откъс (XXVII—XXXI) е издържан в авторитетен тон, който би подхождал на издигнатия в епископски сан автор. В спора с еретиците се проявява отчетливо техниката на проповедника да завършва дискусията или аргументацията си със закръглящ цялото цитат от апостола. Молитвата на л. 502a-5036 (с. 18. 12-23 от изд. на Попруженко) не е литургичен текст, а произведение на самия писател. Списъкът от анатеми в гл. XXVI е инспириран от писмото на Теофилакт, но анатемата на л. 5406 (с. 58.9-11 у Попруженко е собствена комбинация на Козма от № 2 и № 12 правила на събора в Гангра (365) плюс пункт 51 от т. нар. Апостолски постановления. Добавената част е без собст вен увод, главите са по-дълги и различно оформени, но има послесловие, което наред с реторичните формули съдържа неочакваната - по отношение на първите две части - мисъл, че еретиците са прави В някои от критичните си нападки: дали Козма е прозрял, че след 972 г. страната е изправена пред по-страшен враг от богомилите?