Христо Бекриев

В писмото на нашия виден поет и общественик липсва годината на написването му, но я определя косвено неговото съдържание: 1875. Традиционните дипломатически ходове и спо рове около създаването на Българската екзархия, свързани с отричането на българската униат ска църква и скъсването на отношенията с Патриаршията, резонират до тази година (а и след нея), по времето на първия български екзарх Антим I (Атанас Михайлов). Въпреки максимата на Каравелов „Свободата не ще екзарх, иска Караджата" не може да се отрече огромната духовна роля на Екзархията в националния ни живот тогава. Писмото на П. Р. Славейков до неговия близък приятел Г. Груев - „Джорджо" (брат на Йоаким Груев) разкрива една характерна картина от живота на българската интелигенция в Цариград, издаваща разнообразни вълнения и стремежи. Провеждането на събранието на 25 те души на 2 май относно състоянието на Българската екзархия е предметът на цялото писмо. Широкият отзвук на това събрание във възрожденския ни печат (в. Напредък, Век и др.) не може да омаловажи мнението на изследвача, напротив, той има документирани специфичните черти и ръста на редица българи чрез обективната преценка на П. Р. Славейков. Адресатът на писмото - Г. Груев, е секретар на Екзархията по времето на първия българ ски екзарх, а след Априлското въстание е изпратен на заточение заедно с него. Той е и един от инициаторите за създаването на българското читалище в Цариград и негов председател. Като прибавим и един факт от биографията на П. Р. Славейков - продължителя на политическите и културните възгледи на Паисий и Неофит Бозвели (авторът на „Мати Болгария") — бла годарение на него става отказването и отвеждането на архиепископ Йосиф Соколски в Русия, а по този начин и ликвидирането на българската униатска църква, само тези факти са доста тъчни да засвидетелствуваме нашето духовно съпричастие към двамата в областта на нацио налните църковни борби. Събранието в Цариград, което коментира Славейков, разкрива лични съображения и несъгласие с екзархийските работи, както и решението за изпращане на „про шение" до екзарха. Ревизирането на правилната и дейност обаче не се удава. Самият факт, че се провежда събрание с поканени определени лица (Славейков присъствува като слушател) и без знанието на екзархийския съвет, достатъчно говори за това. Славейков ще да е изпитвал влияние от строгия Г. Груев, запомнен от съвременниците му като приятел, чиито съвети са винаги полезни. Безспорно най-даровитият публицист у нас през 60-те години на миналия век, Славейков и по-късно респектира с будната си гражданска съвест, подплатила и този негов до кумент.