Драматургията на Чехов

През втората половина на века интересът към драматургията на Чехов се засили извънредно много. Това създаде богата литература на всички езици още по-богата театрална практика. Нещо повече - Чехов стана „образец" на съвременната драматургия. Не помня кой беше казал, че геният прилича на езеро, от което всеки има право да пие, стига да не размътва водата. Но напоследък водите около Чехов доста много се размътиха и в практиката, и в теорията. Докато до известно време Чехов беше образец на съвременния драматургически авангардизъм и абсурдизъм, сега той е пример на бягството от него и „образец“ на съвременната нова реалистична драматургия. Като че ли вече няма нито една „тайна" от реализма, импресионизма и абсурдизма на Чехов, от тънкото движение на съвременната човешка душевност, на неговите образи и неизчерпаемото богатство на Чеховата поетика, което да не е изследвано не само в „рационален“, но и в „практически“ театрален смисъл. Като че ли вече нищо ново не може да се открие у Чехов. Може само да се спори върху едно или друго съкровено движение и тънкост в богатата амплитуда на сложните душевни промени, миросъзерцание и поетически лиризъм на неговото творчество. И все пак не е така. Чехов продължава да крие своята велика тайна. И това кара всяко време да се вглежда в него със своите внимателни очи. Може би това непрекъснато „връщане“ към Чехов е нашата жажда към изповедност, вина спрямо човека, търсене на другите, онова неуловимо движение на душата, което никой не е изразил така неповторимо и така неотвратимо като него. В неговото творчество липсва драматургическата „категоричност“. Пиесите му са „незавършени". Те продължават в нашите души. В тази недовърше ност е прелестта на неговото творчество. Това тънко и непрекъснато многоточие" на живота, което няма краен „знак, нито въпросителен, нито удивителен, но по някакви невидими пътища ни отвежда към бъдещето. Драматургическото му творчество ни дава усещането за човешко щастие, което не виждаме на сцената, но което едно поколение изстрадва през очите на зрителите в името на утрешния ден. Това озарение, тази светлина, която идва от бъдещето, създава лирическата атмосфера в Чеховите пиеси. Всяка постановка е не само разкриване на тънкостите, на скрития сложен свят на Чеховите герои, но и един „спор“ на настоящето с бъдещето. Сам по себе си този „спор" обогатява спектакъла. Но само тогава, когато не се превръща в противопоставяне на Чехов, както правят мнозина режисьори, без да съзна ват колко обедняват великия автор.