Аз не си спомням, аз живея… (Веселин Андреев) от Наташа Манолова

Зачестилата поява през последните го дини на критически книги, свързани с творчеството на съвременни български писатели, говори, че изследванията нямат стихиен характер, а са практически резул тати в усвояване на съвременното литературно многообразие. Литературно-критическото изследване на Наташа Манолова е представено на чи тателското внимание чрез разработката на единадесет подтеми - В партизанския строй", „Големият ден“, „Коренът“, „На чални стъпки", „Изстраданите песни на поета“, „След „Партизански песни“, „На нова жанрова територия“, „Винаги можеш да станеш мъж", "Пътеписите на поета", Публицистика - страстна, мислеща, дей ствена...", "Умираха безсмъртни", - в които чрез единен критически подход е направен опит да се постигне цялостен облик на твореца, на човека-комунист Веселин Андреев. Още в началото авторката пише: „Той не сътвори своите стихове, изчакал „разумната" дистанция на времето, в писателски кабинет, където всичко се дооглежда и дообмисля, а ги написа в дни те на нелегалност или в партизанската землянка, между две сражения или по парещата диря на преживяното. Затова неговите „Партизански песни" са художествен документ на времето, Достоверен лирически дневник на участник в партизанската епопея. Затова в тях ще почувствуваме снази и с тинност на събитие и преживяване, която ще открием и във всичко излязло изпод персто на Веселии Андреев. Това ни дава и правото на категоричния извод: Всичко у него е из повед, чиста вълнува ща изповедна революционер и псет" (разр.а.). Това сбощение за псетическото творчество на В. Андреев (или „категоричен извод", както се изразява самата тя), валиден по СТНОШение на автентичността структурно-композиционно сформяне на книгата; открива подстъп към стремежа на Манолова за най-органично взаимо проникване и взаимовлияние - между критическата интерпретация и стила на съответното художествено творчество на разглеждания писател. Изтъквам това, защото изборът на кри тически подход към обединяване на биографичните данни, на творческите резултати и на критическите оценки за тях не може и не бива да бъде случаен. Една по-свобод на, по-волна критическа интерпретация най-малко би била подходяща за писател като Андреев, при когото а втентич ността не само на обективното, но и на преживяното (защото в него участвува неизбежно въображението, а то е строго индивидуално!) е в основата на неговите творби. В. Андреев има свой определен профил, изграден в съзнанието на съвременния чи тател, в мисълта и самочувствието му на българин - а това е вече предпоставка за отговорна самокритичност. В такава на сока бихме могли да тълкуваме думите на автора, засягащи историческия ни развой и естетическата му трактовка, в които прозира и определен творчески темперамент, но и разумен отчет пред законите на времето: „Там, където не говоря пряко за себе си, винаги съм имал прототип. Дори нещо повече - готов герой. Обикновено писателят от хиляди хора избира - вне запно или след грижливо търсене - чове ка, чиито черти ще използува, за да съз даде художествен образ. Аз бях много уле снен. Подборът, един естествен подбор, бе вече направен по суровите закони и високия морал на времето." Можем да си обясним защо авторката на портрета избира този зрителен ъгъл в отделните глави на книгата изгражда убедително вътрешната еволюция на човека-комунист, на писателя-комунист, засвидетелствувана чрез творчеството му. Наташа Манолова е предпочела да остане в сянка пред голямото му дело. И тогава идват истинските критически сполуки - впрочем и Н. Манолова постига не само верен, но и за когато по-късните вече му белетристични творби, цялостен облик на твореца В. Андреев.