Литературата – живот и съдба

Когато се заговори за критик, някои си представят същество навъсено и свирепо, войнствено и експлозивно. Достатъчен е и най-дребният повод, за да го разгневи. Тогава той мята неудържими светкавици, приковава зло и безпощадно, заклеймява и и развенчава, унижава и унищожава. Като критик Ефрем Каранфилов разбива тази представа. Той е нещо коренно противоположно на всичко това. Макар да дойде от армията, не е никак войнствен, а е дори благ. Макар да пише често за храбростта, не я е демонстрирал в статиите и книгите си. Една душевна мекота и доброта има в писанията му, една всепоглъщаща (но не всеопрощаваща) толерантност. Тя личи още при подбора на темите и авторите, за които ще пише. Ефрем Каранфилов ще подмине пет слаби книги и ще се залови за шестата-за добрата, за онази, в която усети живеца на изкуството. Предпочита риска на утвърждаването пред риска на развенчаването. Предпочита да сгреши, като наложи някого, отколкото като му пресече пътя. И не се разкайва после за раздадените незаслужени аванси, ако избраникът не оправдае, изцяло гласуваното му доверие. Дълго време си представяхме, че същинската задача на критика е да разчи ства литературата от случайното и посредственото, годното и талантливото ще се наложи само, гениите ще определи народът. Ефрем Каранфилов показа с кни гите си, че това е половин работа. Когато утвърдиш едно ново име в литературата и откритието ти се окаже наистина значително, създаваш мярка и образец за равнение, пред която сивотата и нищожеството издребняват съвсем. Литературните лилипути си живеят нормално и доволно, докато между тях се яви един истински великан. Те се принуждават да го гледат от долу на горе и пре стават да се ядат един друг кой е по-голям. И критическите лилипути си живееха добре до появата на автори като Ефрем Каранфилов. Не искам да кажа, че той е кой знае какъв великан и богатир, но ръстът му в критиката се извиши рязко и изведнъж, почувствува се присъ ствието на едно тънко и изискано критическо перо, появи се един тих борец за вкус и стил. А това значи много! Ефрем Каранфилов изведнъж надрасна тия, с които започна да пише. Не става дума само за продукцията, с която ги превъзхожда. Нито за качеството на неговите 20 книги. А за хронологията, която изглежда задължителна. Негови статии изпълниха страниците на печата около 1956 г. Но той се нарежда не сред поколението, явило се след обновителния полъх на историческите превъзмогвания, а сред предидущото. Дори го отнасят през едно поколение - още по-назад...