За смелостта на критика

Много се е говорило за литературната критика, затова аз няма да пов тарям познати вече неща, а ще се спра само на една гузно спотайвана подробност във връзка с бягството на критиката от съвременните проблеми и явления. Общоизвестен е фактът, че у нас има някои писатели, които още приживе са се оградили с неоспоримото право да минават за класици. Издиг нати по щастливо стечение на обстоятелствата на почетна висота, тия съм нителни кумири със скромно дарование са типични продължители на култа към личността. Техните явни творчески несполуки и слабости не само великодушно се премълчават, но дори са обект на постоянни венцехваления от страна на критиката. Произведенията им се издават и преиздават в масови тиражи на неспирен конвейер, разпространяват се по училища и просветни кръжоци, втълпяват се в беззащитните читателски мозъци наред с творбите на Ботев, Вазов, Йовков, Елин Пелин. Ако някой критик дръзне да се усъмни в безсмъртието на тия псевдокласици - тежко му. Срещу него веднага се изсипват всякакви хули, клевети и лъжливи обвинения и нещастникът е лишен дори от възможността да потърси удовлетворение чрез съда, защото е „неудобно" да се помрачава публично ореолът на официално признатия Лавроносец.