Публикувана на
Free access
Резюме
Лилавите корици на книж ката „Николи Лилиев. Сре щи и разговори" много напомнят последното издание на стиховете му. Но едва ли само за това мнозина са се подлъгали да си я купят. Интересът на широкия кръг читатели към лич ността, поезията, преводаческата и театаралната дейност на Лилиев е искрен и засилен от липсата на сериозни изследвания и обстойни проучвания върху редица факти от биографията и творчеството на поета. Петко Тихолов явно е почувствувал тази остра липса и твърдо е решил да я запълни. Не може да не се оцени неговото изключи телно упорство: около тридесет години Лилиев редовно му отказва да говори за себе си и чак в края на 1959 година „след мъчително, продължително коле бание" отстъпва. Авторът сам и то на две различни места в книгата си признава: „Николай Лилиев упорито мълчеше. Той не же лаеше да говори за себе си." Не по-малко очевидно е безспорното топло и искрено чувство на обич, дълбоко уважение и възхита, което изпитва авторът към цялостната личност на Николай Лилиев.


Без полза

  • Издател
    Печатница на Държавното военно издателство при МНО
    Обхват на страниците:
    136
    -
    138
    Брой страници
    3
    Език
    Български
    Брой преглеждания:
    ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

  • Ключови думи
    Резюме
    Лилавите корици на книж ката „Николи Лилиев. Сре щи и разговори" много напомнят последното издание на стиховете му. Но едва ли само за това мнозина са се подлъгали да си я купят. Интересът на широкия кръг читатели към лич ността, поезията, преводаческата и театаралната дейност на Лилиев е искрен и засилен от липсата на сериозни изследвания и обстойни проучвания върху редица факти от биографията и творчеството на поета. Петко Тихолов явно е почувствувал тази остра липса и твърдо е решил да я запълни. Не може да не се оцени неговото изключи телно упорство: около тридесет години Лилиев редовно му отказва да говори за себе си и чак в края на 1959 година „след мъчително, продължително коле бание" отстъпва. Авторът сам и то на две различни места в книгата си признава: „Николай Лилиев упорито мълчеше. Той не же лаеше да говори за себе си." Не по-малко очевидно е безспорното топло и искрено чувство на обич, дълбоко уважение и възхита, което изпитва авторът към цялостната личност на Николай Лилиев.