Райнер Мария Рилке

Париж, 17 февруари 1903 г. Многоуважаеми господине, Писмото Ви пристигна едва преди няколко дена. Ще ми се да Ви благодаря за голямото ценно доверие. Повече едва ли мога да направя. Не мога да се впусна в обстойна оценка на Вашите стихове, защото всяка критическа цел ми е твърде чужда. Нищо не засяга една И 125 художествена творба така слабо, както критическото слово: резултатът всякога е неразбирател ство, къде по-удачно, къде по-неудачно. Не всички неща са така понятни и изразими, както се мъчат да ни уверят; повечето събития са неизразими, те протичат в едно пространство, където не може да проникне нито една дума, а най-неизразими от всичко са художествените творби, тайнствени съществования, чийто живот продължава, за разлика от нашия, който пре минава. Щом отправям тази предварителна бележка, нека Ви кажа също, че Вашите стихове нямат свой облик, но в тях се долавят негласни и скрити наченки на нещо лично. Чувствувам ги най-ясно в последното стихотворение „Душата ми". Нещо свеобразно търси тук своя текст и тон. А в хубавото стихотворение „На Леопарди" като че ли се поражда някакво сходство с този велик самотник. Въпреки това стиховете Ви все още не са независими, самостоятел ни, както последното, така и това, което е посветено на Леопарди. Съпътствуващото ги писмо не пропуска да ми изясни известна слабост, която чувствувах при четенето на стиховете Ви, без да мога да я назова. Питате, дали стиховете Ви са добри. Питате ме. Преди това сте питали и други. Изпра щате ги на списания. Сравнявате ги с други стихове и се безпокоите, когато една или друга редакця отхвърля опитите Ви. Сега (тъй като ми позволихте да Ви съветвам) Ви моля да се откажете от всичко това. Вие гледате навън, а тъкмо това най-вече не бива да прави те сега. Никой не може да Ви съветва и да Ви помага, никой. Има едно-единствено средство. Вгльбете се в себе си. Изучавайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали тя простира корени до глъбините на сърцето Ви, признайте си дали би трябвало да умрете, ако Ви забранят да пишете. В най-тихия час на нощта попитайте себе си преди всич ко това: трябва ли да пиша? Поразровете се дълбоко в душата си за искрен отговор. И ако той неизбежно е „да", ако се налага да срещнете този сериозен въпрос с властното и простичко „трябва", тогава изграждайте живота си според тази необходимост; до найбезучастния и най-нищожния си час животът Ви трябва да стане символ и свидетелство на този порив. Тогава се приближете до природата. Тогава като първия човек се опитайте да изрази те какво виждате и изпитвате, какво и любите, и губите.