Снежина Панова

До появата на първата комедия на Ст. Л. Костов „Мъжемразка" (1914) на сцената на Народния театър е било съвсем трудно да се повярва, че тихият, приятен и кротък етнограф, един от „българановците“, който е писал хуморис тични разкази и фейлетони („Царска сватба" - 1903) ще предизвика скандал, брожение и ще принуди А. Златаров и А. Балабанов да излязат с обширни рецензии в печата, които освен защита на автора имат за цел и да обяснят на широката публика каква е същността на комедийния жанр. B Не е въпросът в скрити качества или потискане на вулканичен темперамент. Костов е нито Вазов с неговата монументална дейност и аспирации за тон обществения живот, нито Страшимиров, който обича да разтърсва из основи всичко, до което се докосне. Костов остава директор на Етнографския музей до края на живота си - дейност народополезна, но твърде отдалечена от сил ните на деня". Истината е в това, че никой не е могъл да подозира, че тази първа пиеса е началото, прощьпулникът" на единствения ни „чист“ комедиограф. В традициите на нашата литература е с комедии големите автори да се занимават между другото - когато карикатурите на обществения живот и бит така завладеят въображението им, че не може да се устои на изкушението те да появят като нелепи маски на една мизерна и пошла следосвобожденска действи телност. ce B Скандальт, разбира се, не е в новото име, което се появява на афиша, но темата и особено в нейната разработка. Прословутото женско движение за рав ноправие, чиято мода, дошла от английските суфражетки, замайва главите на някои наши равноправки", е разгледано като прикритие на амбиции за обще ствена изява, за сполучлива женитба и т. н. Това е в същност класическа тема - още Аристофан и Молиер са осмели претенциите на някои представителки на „слабия пол" за пълновластие и дирижиране на обществения живот. Въпросът е обаче, че тази кал върху зид", както се изразява Подвързачов за „Мъже мразка", третирала според мнението на по-голямата част от критиката известни лица, които, щом се отворила завесата, всички познали". За да бъде близостта до прототипа съвсем пълна, режисьорът П. Ивановски така анализирал" главния образ - Андрофоба, че в изпълнителката Екатерина Златарева - по грим, маниери и т. н. открили Ана Карима. В такъв случай съвсем естествено е да разберем възмущението както на Подвързачов, така и на Л. Шишманова и Юлия Малинова, които освен с активна критическа дейност се занимават и с организацията „Български женски съюз.

Вероятно когато Вазов е написал за няколко дни „Михалаки чорбаджи“ в Русе по поръчка на губернатора Акимов за една увеселителна вечеринка в 1878 г., не е могъл да си представи, че тази сценка заедно с „Руска“ ще сложат началото на българския репертоар в нашия театър след Освобождението. „В „Михалаки" всичко е фикция" - пише Вазов. Но в тази малка комедия определено се чув ствуват обстановката и настроенията в медения месец на следосвобожденска България. Усеща се по ведрото настроение, с което е подигран чорбаджията, по лекотата, с която се постига планът на Стоянович, даже по песните на слугата Петко, който като Ковиел в „Буржоата-благородник" (Молиер) с немного мъки надхитря богатия и самовлюбен глупак. Нашият Журден обаче не е пластичен образ, а персонаж, който носи етикета „чорбаджия". Но тук дори името Михалаки не е избрано случайно. Познаваме го от „Сцена из живота на нашите чорбаджии" (1864) на Любен Каравелов, от фейлетоните на Ботев, където името Михалаки евече нарицателно. Само че при Вазов той няма тази тежест и саркастична окраска. Вазовият Михалаки е дори жалък. Той толкова не може да се ориентира в събитията, че се оставя да го излъжат като хлапе. В този смисъл Вазов изразява една истина, макар и по елементарен начин - старите чорбаджии в новата ни действителност могат да бъдат само смешни и лъгани. В „Михалаки" според Милена Цанева - има „ясна сатирична идея“. Изследователката подчертава, че в образа на Михалаки са съсредоточени такива главни характеризиращи черти като „туркофилство, консерватизъм и сребролюбие". Вазов е толкова свързан с традицията на възрожденската ни комедия не само като идея, но и като форма, че още при отваряне на завесата не може да се въздържи от една ремарка, позната като задължителна на всяка българска комедия, написана до този момент. В описанията на обстановката, в която се развива дей ствието, винаги присъствуват миндер, възглавници и един седнал по турски чорбаджия, който държи чибук в ръка. Единственото, което Вазов си позволява като разлика, за да намекне, че времето се е променило, е това, че Михалаки не е с фес, а е облечен във „френски дрехи". Героят се разхожда из стаята, тананика си, пуши и даже се прозява. За да ни го представи и да разкрие мислите му, Вазов го кара да се оглежда в едно огле дало и да разговаря сам със себе си". На началния монолог на главния герой Вазов държи много. Особено в първите си комедии. Бихме могли да го наречем аналитичен", защото прави опит да разкрие психологията на персонажа, като същевременно носи и функциите на експозицията и завръзката.