Вениамин Каверин

В спомените си винаги го наричам свой учител. Но той никога и нищо не ме е учил. Дори на лекциите му в Института по история на изкуствата (за които възторжено се отзовават неговите слушатели - известни днес историци на литературата) не съм ходил. Вероятно ми се е струвало някак странно отново да слушам същите неща, които се зараждаха и избликваха в домашна обстановка и просто се създаваха пред очите ми. „Всички, които са имали възможност да слушат Юрий Николаевич - пише неговата уче ничка Т. Ю. Хмелницка - ... никога не ще забравят удивителното усещане за радост, за празнично откритие, усещане за чудо. Сякаш сте попаднали в непозната досега страна на словото - сложно, многозначно, богато на нюанси и променлив смисъл. Сякаш установените, привични и гладки представи за книгите и писателите се лющят като кора, а под тях тече бурен и таен живот - борба на направления, школи и позиции." Така учеше той своите слушатели в Института по история на изкуствата. Но мен не само че не ме е учил, но отстраняваше тази възможност, когато тя се появяваше - и това специално важи за началото на двадесетте години. Той разбираше от половин дума какво съм написал или се готвя да пиша и подхващаше едно добродушно дразнене, недомльвки и шеги. От тях аз трябваше сам, със собствени усилия да правя изводи, които понякога ме принуждаваха да зачерквам всичко, което съм написал. Той никога не подкрепяше и не осъждаше моите понякога неочаквани решения. Имах пълна възможност да пиша всичко, каквото пожелая. фантастичен разказ, научен доклад и тогава да получа от него вместо отзив - епиграма. Именно тази „антишкола" ме приучи на самостоятелност и вглеждане в себе си, приучи ме на самопреценка. По случай годишнината от смъртта на Лев Лунц Тинянов посмъртно се обърна към него с писмо за приятелите, за литературата: „Вие с Вашето умение да разбирате хората и книгите знаехте, че литературната култура е весела и лека, че тя не е традиция“, не е външна декорация, а разбиране и умение да се правят нещата нужни и радостни. Защото Вие бяхте истински литератор. Вие знаехте много, скъпи мой, мой мили приятелю, и преди всичко знаехте, че „класиците" - това са подвързани книги в библиотечния шкаф и че те невинаги са били класици, а библиотечният шкаф е съществувал и преди тях. Вие знаехте тайната как се чупят библиотечните 9 Лите ратурна мисъл, кн. 7 129 Шкафове и как се късат подвързиите. Това беше нещо весело и всеки път културата се оказване по-малко „културна“ от всеки самоук, по-малко традиционна и най-важното, много по-весела." Тогава не предполагах, че ще настъпи време, когато горчиво ще съжалявам, че не съм записвал нашите ежедневни разговори в продължение на много години. Че строгата взискателност на Тинянов ще остане за цял живот образец за мене. Че и след своята преждевременна смърт той ще остане с мене, ще ме подкрепя в минути на безверие в себе си, на безнадеждност, на напразни съжаления. Че в моето духовно съществование той ще заеме единственото, сякаш от самата съдба отредено му място.